Аз искам да те помня все така 
бездомна, безнадеждна и унила, 
в ръка ми вплела пламнала ръка 
и до сърце ми скръбен лик склонила. 
Градът далече тръпне в мътен дим, 
край нас, на хълма, тръпнат дървесата 
и любовта ни сякаш по е свята, 
защото трябва да се разделим.


В зори ще тръгна, ти в зори дойди 
и донеси ми своя взор прощален - 
да го припомня верен и печален 
в часа, когато Тя ще победи! 
О, Морна, Морна, в буря скършен злак, 
укрий молбите, вярвай - пролетта ни 
недосънуван сън не ще остане 
и ти при мене ще се върнеш пак!


А все по-страшно пада нощ над нас, 
чертаят мрежи прилепите в мрака, 
утеха сетна твойта немощ чака, 
а в свойта вяра сам не вярвам аз. 
И ти отпущаш пламнала ръка 
и тръгваш, поглед в тъмнината впила, 
изгубила дори за сълзи сила. - 
Аз искам да те помня все така...


Тази любовна елегия на Дебелянов излиза за първи път в сп. Смях, г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г. Посветена е на рано загиналата от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето.